Тя е 92 години, дребничка, перфектно облечена като за възрастта си с благ поглед, макар, че очите и не виждат. Тя търпеливо чака във фоайето на старчески дом. От днес това ще бъде нейният дом.
Когато най-накрая тя пристъпва в новата си стая, възкликва:
“Прекрасна е тази стая, обожавам я. Щастлива съм, че ще живея тук”.
Служителят знаейки, че тя е сляпа, не деликатно, спонтанно възразява:
-Но как я харесвате, като не можете да я видите?
Това, което му отговаря възрастната дама, го поразява.
-Щастието няма нищо общо с вида на стаята. Щастието е въпрос на решение. Дали ще ми харесва моята стая или не, зависи не от подредбата на мебелите, а от мен. От подредбата, организирането на моите мисли в тази стая. Това е решение, което всяка сутрин аз вземам: Дали да прекарам деня в леглото пъшкайки над болежките си и недоволствайки от живота, или да живея, да правя каквото мога, да съм благодарна, че съм жива. Всеки ден е подарък и на всеки подарен ми ден, аз ще му се радвам. Моята старост е като добре направена инвестиция, като пълна банкова сметка, пълна с безброй, добре изживени щастливи дни.
Затова, аз харесвам новата си стая. В нея аз ще бъда щастлива.
източник-horizonti.info
.
