Малко коледно вълшебство
Бъдни вечер винаги е бил любимият ми ден в годината. На 24 декември 1969 година, бях сама в първото си самостоятелно жилище. Оставаха ми няколко часа до семейното събиране в дома на майка ми, така че реших да изляза на последна обиколка по магазините.
На третия етаж на най-стария и най-хубав универсален магазин в града купих голяма кошница с деликатесни сирена, пушени стриди, бутилка вино и винени чаши, които да занеса на близките си. Докато слизах надолу, асансьорът спря на втория етаж, където слязоха всички с изключение на една по-възрастна двойка и мен - и се качи висок, хубав мъж в тъмносин костюм. Асансьорът тръгна надолу; изведнъж усетихме рязко друсване. Асансьорът се разтресе и спря. Ето че се оказахме заседнали в асансьора - точно на Бъдни вечер!
Слава Богу, в асансьора имаше телефон и възрастният мъж се обади на техниците, които ни увериха, че скоро асансьорът ще тръгне отново. Трийсет минути минаха в опити да водим светски разговор, след това отново се обадихме. Оказа се, че асансьорът имал нужда от нова част и трябва доста да почакаме.
На този етап ние - възрастната двойка, в лицето на господин и господа Филипс; Джон, хубавецът в тъмносиния костюм, и аз - седяхме на пода и си разказвахме коледни спомени. Мина един час, после два, всички разговаряхме така разпалено, че забравихме, че се намираме в спрелия асансьор. Докато се редувахме да разкриваме дреболии от миналото си, си поделихме и кошницата със сирене и вино. В момента не го знаех, но всъщност си създавахме още един незабравим коледен спомен.
Пет часа по-късно, асансьорът най-сетне тръгна. Когато вратите се отвориха, разтревоженият управител на магазина, установявайки с облекчение, че сме в прекрасно разположение на духа, ни раздаде по една кошница с деликатесни сирена и обеща оттук нататък всяка година да ни изпраща коледни картички.
Успях да отида у майка ми за традиционното семейно събиране - малко късно, но все пак успях. Когато вечерта затворих очи, пред погледа ми не се появиха захаросани плодове, а красив мъж в тъмносин костюм.
В Коледната вечер се завърнах в жилището си, натоварена с коледни подаръци. Там ме очакваше една червена роза и плик, пъхнат под вратата. В плика имаше следната бележка: „Бих се радвал да ми помогнете с изяждането на кошницата със сирене, Джон." Накрая имаше телефонен номер.
Двамата с Джон се оженихме на следващата Бъдни вечер - сватбената ни церемония беше по залез слънце на брега на един Хавайски остров. Всичко това се случи преди много-много години, но и до ден днешен си разменяме коледни картички със семейство Филипс и посрещаме Коледа като си похапваме кошница с деликатесни сирена и пийваме вино. И винаги на Коледа, сутринта се събуждам изпълнена с вълнение и радост при мисълта за вълшебството на Коледния ден.
На третия етаж на най-стария и най-хубав универсален магазин в града купих голяма кошница с деликатесни сирена, пушени стриди, бутилка вино и винени чаши, които да занеса на близките си. Докато слизах надолу, асансьорът спря на втория етаж, където слязоха всички с изключение на една по-възрастна двойка и мен - и се качи висок, хубав мъж в тъмносин костюм. Асансьорът тръгна надолу; изведнъж усетихме рязко друсване. Асансьорът се разтресе и спря. Ето че се оказахме заседнали в асансьора - точно на Бъдни вечер!
Слава Богу, в асансьора имаше телефон и възрастният мъж се обади на техниците, които ни увериха, че скоро асансьорът ще тръгне отново. Трийсет минути минаха в опити да водим светски разговор, след това отново се обадихме. Оказа се, че асансьорът имал нужда от нова част и трябва доста да почакаме.
На този етап ние - възрастната двойка, в лицето на господин и господа Филипс; Джон, хубавецът в тъмносиния костюм, и аз - седяхме на пода и си разказвахме коледни спомени. Мина един час, после два, всички разговаряхме така разпалено, че забравихме, че се намираме в спрелия асансьор. Докато се редувахме да разкриваме дреболии от миналото си, си поделихме и кошницата със сирене и вино. В момента не го знаех, но всъщност си създавахме още един незабравим коледен спомен.
Пет часа по-късно, асансьорът най-сетне тръгна. Когато вратите се отвориха, разтревоженият управител на магазина, установявайки с облекчение, че сме в прекрасно разположение на духа, ни раздаде по една кошница с деликатесни сирена и обеща оттук нататък всяка година да ни изпраща коледни картички.
Успях да отида у майка ми за традиционното семейно събиране - малко късно, но все пак успях. Когато вечерта затворих очи, пред погледа ми не се появиха захаросани плодове, а красив мъж в тъмносин костюм.
В Коледната вечер се завърнах в жилището си, натоварена с коледни подаръци. Там ме очакваше една червена роза и плик, пъхнат под вратата. В плика имаше следната бележка: „Бих се радвал да ми помогнете с изяждането на кошницата със сирене, Джон." Накрая имаше телефонен номер.
Двамата с Джон се оженихме на следващата Бъдни вечер - сватбената ни церемония беше по залез слънце на брега на един Хавайски остров. Всичко това се случи преди много-много години, но и до ден днешен си разменяме коледни картички със семейство Филипс и посрещаме Коледа като си похапваме кошница с деликатесни сирена и пийваме вино. И винаги на Коледа, сутринта се събуждам изпълнена с вълнение и радост при мисълта за вълшебството на Коледния ден.
К. М. Дженкинс
