За белият кон и съдбата

В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде... Веднъж, старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:

- Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.

- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва?

Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си.

Но след 15 дни, конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коне.

- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?!

Този път, хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - 11 прекрасни коня, нима това не е благодат!

След една седмица, синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят:

- Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие.

- Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете, просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца обаче, останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:

- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите - не знаем. Твоето е благословия.

Старецът отвърнал:

- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син си е останал вкъщи.Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път ...

Радостта от живота

Виетнамския будистки монах и философ, Тич Нан Хан, пише за насладата от пиенето на чаша чай. Трябва да си напълно буден за настоящия момент, за да се наслаждаваш на чая. Само в осъзнаването на настоящето, твоите ръце чувстват топлината на чашата. Само в настоящето ти можеш да усетиш аромата, да вкусиш сладостта, да оцениш деликатността. Ако размишляваш за миналото или се безпокоиш за бъдещето, ти ще изпуснеш напълно радостта от пиенето на чаша чай. Ти ще погледнеш в надолу към чашата, и чаят ще е изчезнал.

С живота е по същия начин. Ако не си напълно буден за настоящето, ти ще се огледаш и той вече ще е свършил. Ще изпуснеш аромата, деликатността и красотата на живота. Ще изглежда така сякъш живота е минал покрай теб като на лента.

Миналото е свършено. Поучи се от него и го остави да си замине. Бъдещето даже все още не е тук. Планирай го, но не си губи времето да се безпокоиш за него. Безпокойството е безмислено. Когато спреш да преживяваш това, което вече е станало, когато спреш да се притесняваш за това, което може никога да не стане, тогава ти ще живееш в настоящия момент. Тогава ще започнеш да усещаш радостта от живота.

Обичам те

Отдавна не бях заедно с майка ми.
Бях твърде зает с работата, жена ми и трите ми деца.
Нея вечер поканих майка ми да вечеряме заедно, след което щяхме да отидем на кино.
Разтревожи се:
- Сине, добре ли си, всичко наред ли е? - позвъних и в късен час, поканата също беше изненадваща, което я караше да се съмнява, че се е случило нещо лошо.
- Помислих си и реших, че би било хубаво да прекараме време, само ние двамата.
- Само двамата? - след кратко мълчание... - разбира се, много бих искала - беше отговорът и.
В петък вечер, на път към майка ми, бях малко напрегнат. Когато пристигнах, забелязах, че тя също бе напрегната. Беше готова може би от час по рано. Бе облякла дрехите с които за последен път бе отпразнувала с баща ми годишнина на брака. Усмихна ми се...сияеше като ангел. Косата и бе прилежно събрана, изглеждаше весела и горда.
Когато се качихме в колата:
- казах на съседите ми, че отивам със сина ми на вечеря. Много се впечатлиха. Ще чакат с нетърпение да им разкажа как е минало.
Ресторанта в който отидохме не беше много луксозен, но имаше ведра, светла обстановка и много добро обслужване.
Майка ми като кралица, прекрачи, държейки ме за ръка.
Менюто трябваше да и го прочета, тъй като не виждаше малките надписи по него.
Бях стигнал до средата, когато забелязах, че мaйка ми с насълзени и изпълнени с носталгия очи ме гледаше:
- когато беше малък, аз ти четях менюто, а ти с интерес ме слушаше. постоянно питаше за нещо.
Усмихнах се:
- значи сега е мой ред, едва ли ще мога да ти се отплатя с това.
много приятен разговор имахме през цялото време. Нищо особенно, само разнищихме стари спомени, сегашните си проблеми, сякаш се стараехме да наваксаме пропуснатото време.
Толкова сме се разприказвали, че не забелязахме как мина времето и пропуснахме последната прожекция.
На път да я оставя в къщи мaйка ми каза :
- бих искала отново да вечеряме, но този път аз ще те поканя. - Уговорихме се до следващия път.
Върнах се у дома. Жена ми също се интересуваше как прекарахме с майка ми.
- Много добре. Много хубаво беше. Повече отколкото очаквах.

Само няколко дни по късно, майка ми почина от сърдечна криза. Толкова скоро, все още нищо не бях направил за нея, а толкова неща бях запланувал.

След известно време, получихме покана от ресторанта където бяхме с майка ми. На поканата бе прикрепено листче:
- сине, резервирах място в ресторанта много по рано, тъй като почти бях сигурна, че няма да мога да присъствам на тази среща. Платих всички разходи, всичко е от мен. Резервирах за двама: искам да отидеш с жена си, ако не мога да дойда аз. Не можеш да си представиш какво значение и смисъл имаше за мен вечерята прекарана с теб. Обичам те.

"обичам те" - думите от които разбрах колко е важно да отделим поне малко от времето си за хората които ни обичат.