Стихове за жената и майката

ПИСМО ДО МАМА
Павел Матев

Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта - прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.

 Прощално

Никола Вапцаров

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън, на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна
и ще си отида.

Доброта
Петя Дубарова


Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Каква жена
Евтим Евтимов

Каква жена,каква камбанария,
застанала пред моя млад олтар,
защо ли да се правя на светия
като аз съм раждан за званар?

Пред такава хубава жена
сътворена от магия блага
ангелското ми сърце призна
че глава човешка се залага...

Колко огън,колко нежен плен
има в двете и очи небесни.
Господи,дадеш ли я на мен,
черква ще ти построя от песни....

Жената, която обича и е обичана –
Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят...
Жената, която обича и е обичана.
Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата...
И светва светът.


Станка Пенчева

На мама


Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.

Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.

И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.

Ти дала си много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога си плакала скришно
за моите болки - и търсела лек.

Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.

Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, мамо, дори и когато мълча...

ТИ МАЙКО
 Е.Багряна
    Ти живота си ни дала
    и от първия ни час
    в люлката си ни люляла
    и си бдяла върху нас.

    В твоята прегръдка топла
    раснахме из ден във ден,
    всеки детски плач и вопъл
    спираше там усмирен.

    Ти като орлица мощна
    с майчиното си крило
    без почивка, денонощно
    пазиш ни и днес от зло.

   
    За да бъдем ние здрави,
    силни, пъргави, добри,
    ти умората забрави,
    ти се с грижите бори.

    Да сме предани другари,
    синове и дъщери,
    да обичаме България —
    туй в сърцата ни дари.

   
    Затова със обич вечна,
    майко, ний ще те дарим
    и горещо, и сърдечно
    днеска ти благодарим.

ДОБРИТЕ ОЧИ НА МАМА
Никола Гигов

На пейката до нашта порта
ме чакаше една жена.
Дарила беше ми живота -
огромен свят от светлина.

Аз цял живот не срещнах укор.
Не ме упрекна, огорчи.
Тя чакаше ме вечно тука -
с добри очи, с добри очи.

Не ме разпитваше за нищо.
Присядах с обич - все така.
Тя вземе мойта длан с въздишка -
и ми целуваше ръка.

Как бях смутен, че тя целува.
Прегръщаше ни доброта.
И гледах как сълзите плуват -
от обич и от красота.

Сега съм сам... И чакам мама.
В трева смени си тя лика.
И няма я - на мойто рамо -
тъй грубата, добра ръка.

Сиротно чакам - тя къде е?
Добри очи, ръка в резба.
А мама люляка люлее
и бърше моята сълза.

Помниш ли?
Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо-сякаш за мен бе постлала земята богато, мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите, имаше стари чешми със мъхнати корита, и езера, засияли сред каменни хребети - с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра, щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора - исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема, че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха,сменяха влакове,
твойте мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила..
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи, как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори, после запита : "Къде ли се свършва простора?"

Може би скоро ше кажа през сълзи: да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.

Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?

Ето го мойто писмо закъсняло.......

ПЛАЧ ПО МАМА
Недялко Йорданов

Изплаках всичко вече. Душата ми е суха.
Но знам, че всички мъртви в отвъдното ме чуха.

Ти как си горе, мамо? Как да надникна в мрака?
След петдесет години баща ми те дочака.

В най-светлата му младост го взе смъртта коварна,
но петдесет години ти му остана вярна.

И ето - ти си тръгна... Защо така набързо?
Навреме ли?... За майките изобщо няма възраст...

Така ли бе решила?.. Да ни спестиш тревога.
И куфарчето с дрехите си стегнала, за Бога!

Парите за ковчега в найлонова торбичка...
Как да те вразумявам, ох, майчице едничка!

Ох, мамо! Майко! Майчице! Защо ме изостави!
С годините сърцата ни уж стават по-корави...

С годините сърцата ни уж стават по-студени.
Аз ще се справя, майчице. Ти не мисли за мене.

Не е възможна всъщност нашата раздяла.
Ти продължаваш в мене - Ти съществуваш цяла.

Аз цял живот опитвам на теб да заприличам
и също като тебе се уча да обичам.

Мамо 

Дамян Дамянов

Да кажа като някои поети,
че имаш сняг в косите ме е срам -
Ще падат, ще се стапят снеговете -
косите ти все бели ще са, знам.

Не е то сняг! Там косъм подир косъм
и кичур подир кичур е белял
със дните, що на всички майки носят
едничка радост, хранена с печал!

Едничка радост - чедото да види
от пътищата в най-добрия път
и нему хорско зло да не завиди,
съня му мисли зли да не мрачат.

Затуй когато вечер аз заспивам,
от мен отнемаш с топла длан скръбта
и някъде в сърцето си я скриваш,
но като сняг над тебе пада тя.

Бил ранен, бил късен, нивга не забравя
снегът добрата майчина глава.
Светът пред него три поклона прави -
не, сняг не е, а слънце е това!
.