Ден като ден. Като всички.
Даже и сводът е смръщен и злоbен, но
още е пълен със птички.
Нищо особено. Вятърът есенен
пак тъй завърта листата.
Свири през мен. Но ми е весело -
на гръб бих понесъл земята.
Птиците литват. Хуква подире им
като хвърчило небето.
Всичко напомня тъга и умиране.
Нищо такова, което
да стопли сърцето ми - нито е влюбено,
нито се връща от среща.
Нищо особено...! А ми е хубаво!
Става в гърдите ми нещо!
Някаква тръпка безименно-сладостна!
Нещо безкрайно голямо!
И ми е светло! И ми е радостно,
а нищо особено няма!
Просто сърцето, от жал непоробено,
за своите радости пее.
Нищо особено. Нищо особено.
Нищо, освен че живея!
Дамян Дамянов
0 comments:
Публикуване на коментар