РОНИН
по истински случай
Всичко започна с едно телефонно обаждане. Близък приятел на Христо от студентските години го търсеше по странен повод:
– Теодоси съм, помниш ли ме?
– Разбира се, Тедо, как си? – отвърна Христо. Не се бяха чували от години, мъжът бе убеден, че разговорът няма да бъде за времето. Нещо сериозно се случваше.
– Да кажем, че съм добре – отвърна му Теодоси. – Имам необичайна молба. Дълго мислих, и в крайна сметка реших да се обърна към теб. Едно време в университета бяхме най-добри приятели. Знам, че можеш да свършиш работата. Въпросът е друг – дали искаш.
– Стига да е по силите ми.
– По силите ти е, но си е ангажимент. Ежедневен сериозен ангажимент.
– Сега вече ми стана любопитно.
– Да започнем отначало, стари приятелю. Нали знаеш, че дълги години бях управител на хотел? Съпругата ми е в същия бранш.
– Така...
– Здравната и икономическата криза ни удариха яко, ама много яко. Сега и двамата сме без работа.
– Лошо.
– Не задължително, всеки край е своеобразно ново начало. Обадих се тук-там, не знам дали помниш Митака?
– Е, как да не го помня! Нали точно той се напи на осми декември в Мелник до степен да си забрави името...
– Същият.
– На следващата сутрин се събуди гушнал немската овчарка на собствениците на хотела. Приятелката му го би пред всички. Нали оттогава му казват Германеца. Какво прави това лице?
– Добре е, всъщност много добре. Той избяга в Германия, да си ходи на прякора. Станал е управител на верига планински хотели. Може да ни вземе на работа, веднага. След три дни трябва да сме там...
– Страхотна новина, много се радвам за вас. Пак ще си работите по специалността.
– Тук идваш ти, приятелю – въздъхна Теодоси.
– Слушам те.
– Имаме куче, японски хин. Малко едно такова, черно-бяло. На седем години.
– И не можете да го вземете.
– Просто абсурд.
– Никога не съм гледал куче.
– Той е много добре възпитан, казва се Рони.
– Ронин? Самурай, загубил господаря си?
– Рони. Много ще го харесаш. И да, в известен смисъл ще бъде самурай без господар. Освен ако не приеме теб за свой нов стопанин.
– Трябва да говоря с жената.
– Разбира се.
Теодоси дойде сам с кучето, без съпругата си. Тя не можеше да понесе раздялата. Донесе два нови повода, храна за няколко месеца, три пакета с любимите на Рони лакомства, любимата му играчка, гумено пате и естествено, самия Рони. Въпреки всичкия багаж носеше кученцето на ръце. Христо взе торбите, а Тедо седна на един стол. Не спираше да прегръща животното. В очите му плуваха сълзи.
– Тедо – усмихна се Ана, съпругата на Христо, – може би е време вече да го пуснеш, да огледа новия си дом.
– Не мога – отвърна ѝ той. Знам, че като го оставя, може и никога повече да не го видя. Той не е малък, нали разбираш. На възраст е все едно петдесет годишен мъж. Чистите породи са болнави, и колкото и добре да го гледате, не знам кога ще мога да се върна и да си го гушна отново. Пък и той може и да ме е забравил.
– Кучетата никога не забравят, приятелю – намеси се и Христо. – Четох го някъде, той ще запомни миризмата ти до края на живота си. Пък и ей къде е Германия...
Теодоси въздъхна, пусна животното на земята, погали го за последно и излезе от вратата, без да каже и дума.
И така малкият Рони остана в новото си семейство. Държа се мъжки, не плака и не се опита да избяга. Често го виждаха обаче да седи пред врата, през която бе излязъл собственика му и да чака. Чакаше мъж, който никога повече нямаше да види.
Минаха няколко месеца и Рони взе да свиква с новия си дом, започна да се храни редовно, да се радва, когато излиза на разходка, даже спря да лае комшийските кучета. Това, разбира се, не остана незабелязано от новите му стопани.
– Виж го – поклати глава един ден Христо, – Хубаво му е тук. Ходи наперен, маха с опашка. Радва се на живота.
– Прав си и не си прав – отвърна му Ани. – Да, прие новия си живот, в това няма спор. Досега обаче идвал ли е при теб да го гушнеш, да поиска да си играе? Носил ли ти е гуменото си пате?
– Той е мъж, сериозен мъж – усмихна се Христо. – Не си пада по лиготиите. Само днес, на сутрешната разходка един пенсионер се спря да го погали. За пръв път видях Рони да се радва на някой.
– Интересно. Това животно не се отпуска дори пред мен, а аз съм тази, която го храни – замислено отвърна Ана. – Самурай, какво да го правиш! Липсва му господарят му.
На следващата вечер Христо излезе с кучето на разходка, и тъкмо се прибираше, когато се сети, че бе обещал на съпругата си да купи хляб. Върза Рони пред магазина и влезе вътре.
Кучето остана само и седна да чака, не му бе за пръв път. После изведнъж вирна муцуна, сякаш подуши нещо във въздуха. Обърна се назад и трескаво заръфа възела, с който бе вързан към уличния стълб. Когато Христо излезе пред магазина, от кучето нямаше и спомен. Развика се, започна да се щура насам-натам, заразпитва хората, нищо. Прибра се при съпругата си, съкрушен. Когато ѝ разказа какво се е случило, тя прехапа устни. На следващия ден бяха разлепили листовки из целия квартал, безрезултатно. Рони бе изчезнал. И домът им бе станал някак си по-празен.
Не им бе лесно да го забравят. Ицо се обвиняваше, че е допуснал кучето му да бъде откраднато. Гузен бе и пред Тедо, имаше усещането, че го е предал.
Времето, казват, лекува. Минаха месец-два и Христо се върна към обичайното си ежедневие, докато един ден съдбата не му поднесе изненада...
Връщаше се от работа, когато ги видя. Възрастен мъж седеше на пейка в парка. В краката му, легнал върху обувките му, беше Рони. Нямаше повод, просто си лежеше, а старецът му говореше. Кучето бе обърнало глава нагоре и слушаше внимателно. Христо така и не разбра за какво иде реч, просто се втурна напред и грабна кучето си. Рони замаха весело с опашка, а непознатият мъж го изгледа стреснато.
– Защо ми взе кучето? – изкрещя Ицо и хвана непознатия за ревера. – Крадец!
– Ама, господине... – опита се да отвърне възрастният мъж, но не успя да довърши.
– Ако бяхме на една възраст, щях да ти размажа физиономията, дъртак противен! – не спираше да крещи афектираният Христо и да блъска стареца. – Ти си за полицията бе!
Рони гледаше сценката притихнал. Когато Христо се отдалечи от възрастния мъж, кучето само обърна глава и го проследи с поглед.
И така, семейството отново стана тричленно. Обаче не бе същото.
– Ицо – тъжно каза Ани една вечер в леглото. – Рони не ти ли се струва странен?
– Той винаги е бил странен.
– По едно време се бе отпуснал, а сега пак гледа към вратата. И вече не е весел, пак стана сериозен.
– Ще му мине като на куче.
– Днес ме спря един възрастен мъж пред кооперацията.
– Да не би?
– Да, същият.
– Трябваше да го набия.
– Той всъщност е много мил човек, вдовец. Живее сам. Трепереше от вълнение, докато говорехме. Поне пет пъти ми се извини.
– Така и трябва, едно време конекрадците са ги бесели.
– Той каза, че ви е виждал и преди и е галил кучето, докато ти си го разхождал.
– Значи оттам си го спомням, ясно. И ме е проследил, за да го открадне?
– Всъщност не. Казва, че Рони сам е дошъл при него, докато е седял на пейка в парка. И е легнал в краката му.
– Лъже.
– Колко пъти е лягал в твоите крака, Христо?
– Нито веднъж, но това нищо не значи.
– Мъжът плачеше днес. Три пъти пита как е другарчето му.
– Ти да не искаш сега да им организирам сбирки?
– Чуй ме за малко, без да ме прекъсваш! Рони наистина стана ронин, откакто Тедо замина за Германия. Чувства се виновен за раздялата. По същия начин са и децата при развод на родителите, незнайно защо, изпитват вина. Рони усеща, че е загубил смисъла на живота си. И така и не го намери при нас. Затова избяга при стареца. Инстинктът му подсказва, че там има нужда от него, че там може да даде много повече, отколкото тук. За него това е ново начало, начин, да се реабилитира, да промени съдбата си. Някои казват, че кучетата са ни пратени отгоре да ни дарят с любов. Безусловна любов.
– Искаш да го дадем на стареца? – ахна Ицо. – Много ще ми липсва.
– И на мен.
Другата сутрин Христо приготви двата повода, храна за няколко месеца, лакомствата на Рони и гуменото му пате. Кучето го гледаше изпитателно.
– Рони – сериозно се обърна към него мъжът. – Ти си зрял индивид, и аз искам от теб да вземеш зряло решение. Сега ще отворя вратата и ти ще си без повод. Рано е, навън няма коли още. Трябва да решиш, при нас ли ще останеш, или отиваш при стареца.
Христо отвори вратата и Рони се изстреля като куршум. Мъжът се усмихна. Днес щяха да направят един самотен старец много, много щастлив.
*Четохте разказ от новата ми книга
МАЛКИ КАМЪЧЕТА КРАЙ ПЪТЯ
Тя е сборник с разкази, някои ще ви разсмеят, други разплачат, но нито един от тях няма да ви остави безразлични. Продава се само тук, няма да я намерите по книжарниците. Тези, които вече са я чели казват, че е страхотна...
По-долу са пакетите, от които може да си изберете, не губете време, те са до изчерпване на наличностите.
Ето ги и тях:
МАЛКИ КАМЪЧЕТА КРАЙ ПЪТЯ - 19 лв. до офис на Спиди в България. От тук:
Пакет книги с разкази – всичките ми книги с разкази, 6 на брой, на преференциална цена от 69 лв. до офис на Спиди, вместо коричните цени от 91.50 лв. Ако нямате по-старите ми книги с разкази, сега е моментът! Всяка от тях е бестселър, с по минимум пет тиража, като отзивите са невероятни. Обаче вие не им вярвайте просто ей така, проверете сами. От тук:
Пълният пакет от 10 книги - 99 лв. до Спиди вместо коричните цени от 150.50 лв. Включва 6 книги с разкази и сагата Куцулан, която както знаете е от 4 романа. От тук:
Ако ви липсва някоя от книгите ми, обадете се на телефон 0884929112. Към момента поддържаме всичките десет книги на склад на старите цени.
Поискайте си посвещение! За мен ще е чест!
Искрено ваш: Луи
0 comments:
Публикуване на коментар